1 ЮЛИ – 115 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА

                           ПЕТКО  РАЧЕВ  СЛАВЕЙКОВ

     Седя на чардака на стария дом на Мехмед бей и се взирам през къщите. Отзвучават последните звуци от песен на птица. Опитвам се да надникна във времето и сякаш виждам малката опушена килия до старата църквица. Седнал до огнището, навел буйна глава над вечния тефтер Славейков пише ред след ред...Изпил до дъно горчивата чаша на един скитнически живот, объркан от неразбиране и зложелателство, спечелил сърцата на обикновените българи в един есенен ден на 1845г. се озовава в Бяла.

     „...ударих пешком през селата надолу, нейде учител си имат вече, нейде училище нямат, и тъй от село на село, та се запрях чак в Бяла. Тука що бяха си направили нова черква /1843г./, която беше разградена и на едина и кат имаше настрана една сламенопокрита стаица за черковни потребици. От първо тая стаица направихме за училище.

     В Бяла аз се застоях и учителствах на 13 деца спокойно нещо около три месеца, додето да ме разберат Неофит и Костаки, че съм там. Като ме разбраха, те заинтригуваха от първия час против мене...На поповете, които бяха двама и не знаеха нищо от черковен ред, трябвах им за в черква и те си струваха оглушки на владиковите писма. Чорбаджиите не се толкоз месеха, защото от селото нищо не плащаха, тъй като бях някак частен учител на 13-15 деца, които ме хранеха поред. Сегиз-тогиз от черковните дискоси ми даваха по някоя пара за харч, а изпосле кой и как щеше да ми се доплаща, малко и мислех. Аз гледах само да се задържа и застоя на едно място...

     В разстояние на един месец, като видяха, че не може с писма и поръки да ме изгнездят из Бяла, една вечер ето ти че ясакчията Ибрям, същият който беше ме запирал преди две години, се озова в Бяла с писмо до чорбаджиите и поповете от владиката за мене да ме пратят в Търново със същия ясакчия, защото владиката искал да види тая работа: защо съм се намесил аз да давам вули /писмено разрешение от духовна власт за встъпване в брак/. Аз се разправях и доказвах, че вули не съм давал...

     Изново, минаха се почти две недели, но не бях още сключил тия две недели, когато Ферат бей, заповедникът на Бяла, по напущение, както нямам съмнение, от Костакя праща една вечер при мрак, та ме хващат в смирената ми сламена стая и с букаги на краката – мене и едного арбанасчанина, жител в Бяла, с когото седяхме, та приказвахме – по един крак в букагите, отведоха ни, та ни запряха в тъмницата. На сутринта един от селяните, приятел на Ферат бея и баща на едного от учениците ми, с приканването на други още селяни, дойде да ни моли и измоли ни наистина, та ни пуснаха, и от затвора като излязохме, той ме заведе на къщата си, нагости ме и тогава чак ми каза, че заповедта на бея била да не замръквам вечер в Бяла.

     ...Още през деня, без пара, без пул, с една платнена торбичка на рамо, в която нямаше освен малко селски хляб и сол, две глави червен лук, две гръцки книжки за прочитане и един тетрад със записки на избраните ми думи потеглих за Пиперково, Караманово...”

     Беленчанина Гавраил Рацов пише за Славейков:”Аз бях на 18г. когато дойде Петко Рачев да даскалува  в Бяла. Учил се бях при други даскали, но понеже казват, че това младо даскалче било много учено, за това баща ми ме прати да се уча и при него. Много добре ни учеше и никак не ни биеше, като другите даскали, па и какво ще ни бие, като той беше хлапе на 16-17г., като ние учениците му бяхме колкото него. Ферат бей го изгони, че уж го бил хванал в крив път, че уж искал да изгони бея. Дойде за малко в Бяла и след това го изпъдиха, после чувахме, че бил в Стамбул и издавал една газета. Славейков бил много млад, хубавец, с руса коса, засмян и добродушен, въобще бил много добро хлапе. Ходел облечен с потури и ментан /такава била еснафската форма/.”До Освобождението Рацов не видял повече Славейков. Заместил го някой си Антон от Арбанаси /Търновско/, който бил и певец в църквата. Преди да замине Славейков, споделяли с него църковната килия,служеща и за класна стая.

     През 1880г. Петко Рачев Славейков идва отново в Бяла като престоява 1-2 дни. Свиква учениците си да се видят и им организира вечеринка.

     Историята се пише и разказва, чете и препрочита. По нейните страници някои личности остават покрити с тъмнина, а към други човешкото въображение и любов прибавят още и още положителни черти, за да го превърнат във всичко най-добро, което движи напред историята...

                                                                                   Татяна Йорданова

                                                Уредник в музей „Освободителна война”